ОСТАВАМЕ

Не знам защо Тукидид (още около 400г. преди Христа) е казал: Голяма част от хората са твърде лениви, за да се докопат до истината, те са доволни на първото им попаднало „авторитетно” мнение. Знам обаче, че тези думи са истина! ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ВЯРВА НА ОЧИТЕ И СЪРЦЕТО СИ! Какви ли събития са провокирали Вазов да напише:

“...Знай, че тоз светлик небесен,

що го господ в теб тури,

никой людски удар бесен

днес не може го затри!

Срещу твойто име честно

те налитат... Ти мечтайш...

Тяхното е теб безвестно –

нито искай да го знайш!

Пей! Това се даде тебе,

други нека да ръмжът... ”

И НИЕ ПРОДЪЛЖАВАМЕ!

ЩЕ ПРАВИМ КАКВОТО ТРЯБВА, ПЪК ДА СТАВА КАКВОТО ЩЕ!

OСТАВАМЕ СИ В НАШЕТО ИЗМЕРЕНИЕ, НА НАШИТЕ ЧЕСТОТИ, ДА

РАЗКАЗВАМЕ НАШАТА ПРИКАЗКА!

За едно българско училище далеч от България, за едни истински българи (и не само по документ), а с българско сърце, с български възрожденски дух, който ги води през изпитанията и препятствията, защото такива не липсват.

Та си спомних и пелиновия разказвач Благолаж: "...Слушаш, слушаш, па се забравиш, отидеш... И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, ти заживееш с него, потънеш в него, и се преродиш. Затова има приказки, затова и хората ги приказват. И песните са затова... И Благолажът продължи приказката..."

ЩЕ ПРОДЪЛЖИМ ПРИКАЗКАТА! ЩЕ НИ ИМА! От чуждите хвалени, от свои хулени, но пак ще се изправяме!

За едни нашето българско училище (в чужбина) е само

институция за издаването на някакъв документ и с много задължения към тях?!
Тези будят съжаление. Неосъзнати или подвластни на някакви други свои си

интереси - неясно, но тъжно… Как да обясниш на една празна и бедна душа ЗАЩО?

Духовната потребност е палитра...

За други, не е ясно как и защо, но българското училището

просто е „пречка”. Е, те са с малко по-сложно самосъзнание, жертви на егото си.
Потребност някаква да бъдат забелязани. Но за тях е пречка и всичко що е българско и е плод на българи. И не само - пречи им всичко, което другите МОГАТ! Ровят, търсят „вол под теле”, хулят, анатемосват… Не, не поради някаква конкретика, а поради фрустрация душевна. Тези хора са едно олицетворение на онази ширеща се наоколо самовъзпроизвеждаща се чрез яростните си отрицания посредственост, превръща се вече в професия, професия по-важна от собствената им (в която са си ненадминати, да се чудиш за какво им е друга). Ама съвсем насериозно си се взимат. В повечето случаи е достатъчно да им покажеш "врага" и те ще надминат всякакви очаквания в оплюването му, заздравявайки единствено позициите на "вражеските" си колеги по посредственост! Мисля си,че ако си живял в тиня, то не можеш да избягаш от нея, започваш сам да си създаваш блато…

Не, не защото тези особи ми пречат на вдъхновението или мотивацията… още по-малко на ентусиазма и желанието да продължа с хората от нашето си измерение… не, не докосват пък ни най-малко националното ми съзнание. То е непоклатимо – АЗ СЪМ БЪЛГАРКА! Не и защото имам опасения, че могат да накарат времето да спре. Не! Просто защото те са хората, за които ме е СРАМ да призная, че имат моята националност! И не защото подобни думи ще стигнат до изпепелелите им празни души, не биха ги докоснали дори, та те не са в нашето измерение, как да разберат. Не и защото ми става по-леко като говоря за това… просто потребност някаква моя си, да го изрека. Веднъж много близък за мен човек ми каза, че съм бяла и добра, но не съвсем, защото понякога позволявам на негативизма, завистта, злъчта и злобата да ме разстроят и докоснат, само понякога. Всъщност в личен план не ме докосват. Боли ме от лицемерието и несправедливостта. Само от тях. Не трае дълго, но ме докосва само…

Има обаче едни други ХОРА. За тях са моите думи на благодарност. Тези, които искрено, с плам и без корист са били винаги до нас. Тези, които вярват в каузата ни, вярват в истината, тези, които пеят нашите песни, развяват нашето знаме, тези, които и на Марс да се преселят, ще останат БЪЛГАРИ, тези, които ни подкрепят във всеки акт, всяка дейност, влизат в обувките ни, крачат до рамото ни! И най-хубавото от всичко е, че сме в едно измерение с тях, говорим на един език и заедно се борим.

Затова НИ има и ще продължаваме да се борим с Триглавата ламя докато дишаме! И ще ни има и след нас дори!

Пък думите на Уста Кольо Фичето да довършат вместо мен:

„Аз „Сполай!” сега няма да ви река. Ще ви го рекат децата ви един ден! Че тя тая работа за тях е – да знаят корените си! Че корен нямаш ли, плод не връзваш! И аз така – кавото можах, направих! Мостове градих, дето да събират човек с човека. И манастири, дето да го събират с Бога! И чешми, дето утоляват жаждата на тялото и храмове, че да утолява жаждата си и душата. И кули за часовници, че хората все искат да уловят времето, та да си подредят нещата на според него. Ама времето кой може го хвана? Него все го няма. Времето е в туй – да слушаш какво ти казва дървото и да накараш дървото да те слуша и камъка, и пръстта, и водата… Да станеш едно с градежа и да го строиш тъй, че да остане!”

Те така! Направеното от хората остава. Празните души нямат

очи да го видят, за тях е късно, дано го познаят децата им!

ВАЖНО МИ Е!

Мълча си аз и чакам да ми мине. Обаче не минава. Говори ми се и ще си го река… няма мисъл, няма думи, но ми се говори.

ЕЖЕГОДНИЯ концерт на ПБНУ „Св. Ив. Рилски” в Хатива/Енгера/Муро де Алкой „БЪЛГАРИЯ – СЦЕНА НА ВЕКОВЕТЕ” е вече факт. И тази година събра повече от 2000 българи, за да отбележим заедно Националния празник на България. Toзи път под мотото „КАЖИ ИМ, МАЙКО, ДА ПОМНЯТ”!

А думите на Веси още отекват там, на испанския площад: „Ние сме наследници на безсмъртен народ, ние самите сме този народ. С неговите мислители, с неговите грешници, с неговите светци. България върви като нестинарка по жаравата на времето. Въглените под краката ѝ не ще ѝ позволят да спре. Дълъг беше пътят ѝ към свободата, страшен и кървав… твоят път към свободата, Българийо, бе път към безсмъртие”.

И когато свърши… започна! Всичко. Отначало. Ден след ден. Месец след месец... До следващия концерт. Отново и отново… защото вървим „в нестинарски унес по жаравата на времето”…

НE MИ Е ВАЖНО, ама никак даже, кой за какво беше дошъл в този ден и кой какво видял. Хора разни, имаше и такива, които специално бяха там, за да търсят поводи за упреци, недостатъци и грешки. Не, не ми е важно това. Хейтъри колко щеш. С тях се свиква даже. „Кучетата си лаят, керванът си следва пътя” НИЕ няма да спрем, защото сме НАД точно тези неща! :)

Обаче ми е ВАЖНО, ужасно много ми е ВАЖНО, че видях вълнението на всички дечица преди да излязат на сцената с тениски с надпис БЪЛГАРИЯ, в чиито очи се четеше желанието да разкажат на всички за нашата България. Деца, които пееха с пълен глас и от сърце „Де е България”, а някои от тях дори не са я виждали още.

ВАЖНО МИ Е, че когато малката Ева (7-годишна) запя „Облаче ле бяло”, докосна всички и видях сълзи в очите на малки и големи. Видях и Аспарух, и Пагане, и БорисI... Легендата за мартеницата оживя на сцената... историята ни оживя там! ТОВА МИ Е ВАЖНО!

ВАЖНО МИ Е, че деца родени в Испания, неговорещи добре родния си език, знаят кой е Левски.

ВАЖНО МИ Е, че един испански кмет поздравява българите за националния им празник на български език,  а по местното радио всяка година звучи българския химн. И трибагреник се вее на кметството в този ден. Испански кмет, който познава и цитира думите на Левски: „ДЕЛА ТРЯБВАТ, А НЕ ДУМИ”! Ето това ми е важно!

ВАЖНО МИ Е, че НАШИ ДЕЦА (от българското неделно училище, на 10 и 12 години, родени в Испания) се наговориха на 3 март (вторник) да отидат на училище (испанското училище) с тези тениски с надпис БЪЛГАРИЯ, в чест на деня, който отпразнуваха в неделя. Само в този ден. За да бъде различно, да бъде ПРАЗНИЧНО! Да се знае! Важно ми е!

И НАЙ МИ Е ВАЖНО – ЩЕ СТРОИМ ХРАМ! ПРАВОСЛАВЕН, НАШ БЪЛГАРСКИ! ТУК, В ИСПАНИЯ! ХРАМ „СВ. ИВАН РИЛСКИ” на испанска земя!!!

ВАЖНО МИ Е да се знае, че В ПЪРВО БЪЛГАРСКО НЕДЕЛНО УЧИЛИЩЕ „СВ. ИВАН РИЛСКИ” КЪМ АСОЦИАЦИЯ „БАЛКАН”-ХАТИВА (Испания) учат родолюбци!  Асоциацията пое инициатива да се построи за тези родолюбци ХРАМ, наш, БЪЛГАРСКИ. За да бъдем!

Пък това, което други не видяха и не искаха да видят – никак, ама никак не ми е важно!

И ако някой каже, че преигравам – не ми е важно!

След всички вдъхновения и зареждащи емоции, що ли ми беше нужно това излияние, не знам. Потребност някаква.

Но знам - България е оцеляла и се е съхранила с вярата, езика и традициите. Докато ги има и нас ще ни има! Да помним, да ни знаят, да ни помнят!

Е, казах го! 

Защото ми е важно!

NL

G

КЪМ ДЪЩЕРЯ МИ...!

Честит рожден ден на малкото ми пораснало момиче :) знам, че често съм досадната мрънкаща мама и сигурно започваш  да четеш написаното с оня поглед и сладка усмивчица, които казват “какво ли пак ми е намислила”… :) няма много неща, с които мога  да те изненадам, всичко, което ще кажа си чувала многократно, но пък те обичамe безрезервно,  а това е само наш приоритет, което ми дава права за много неща. :)
Та ето ме сега - майка на едно 26 годишно прекрасно създание. Гледам и преливам от ГОРДОСТ - доволна съм от резултата! Cъздали сме добър човек! Мога да те уверя в едно - тъй като вече си достатъчно голяма и това няма да навреди на авторитета ми на майка - колкото и досадно уверена и нравоучителна да ти изглеждам, можеш да си сигурна, че често и аз греша и съм неуверена в себе си :) Както често обичаш да казваш - никой не се е родил научен. Всеки се учи,  докато живее. Пробваш, понякога успяваш,  друг път грешиш, но пак продължаваш - в истинския живот  няма поправителни сесии! Това го научих от теб! А и както неведнъж съм ти казвала - понякога в този живот е по-важно да помагаш на другите да побеждават и за малко да се оттеглиш от надпреврата... просто се налага. :)
А ти… ти създаде мен! Когато станах майка, разбрах коя съм. Докато преживявах тревогите ти, опознавах злото, докато се радвах на успехите ти – опознавах щастието! Та да се върна на моите пожелания, които естествено, ще ти изглеждат като досадни съвети:
ОБИЧАЙ И УВАЖАВАЙ СЕБЕ СИ, така ще те обичат и другите. Ако се научиш да обичаш себе си, ще можеш и ТИ лесно да обичаш. Обичта е равновесие в природата, тя е взаимно чувство. Тя е магнит - просто трябва да я обърнеш в правилната посока на привличането! Помниш репликата от филма, нали: „За да получиш, първо трябва да дадеш!”... Уважавай труда си, злато мамино! Радвай се на постигнатото. Дори и когато не си много  доволна от себе си. Не се критикувай… пред другите! Направи това наум. Говорѝ и мислѝ за себе си като за  много специален човек, когото обичаш и цениш. Не забравяй,че малките грешки и пропуски са най-добрия урок и най-краткия път към успеха.
МЕЧТАЙ за големи неща! Мечтите определят съдбата! Колкото по-смели са те, толкова по-големи са успехите.
Не обръщай внимание на критиките на околните! Освен на тези, от които можеш да се учиш, или на някой, на когото можеш да се довериш! Разчитай на собствената си интуиция и вземай решенията според своята преценка… а тя може и да те е подвеждала понякога, но това е само в началото. В крайна сметка всеки сам кове съдбата си и носи отговорност за постъпките си. Когато те предизвикват, постарай се да запазиш самообладание, не показвай слабост - нещо, което аз много трудно научих и все още понякога я показвам... Не забравяй, че нищо не е толкова значимо и важно, колкото изглежда на пръв поглед! Помниш притчата, която се разказва от поколения у нас: Няма да е все така! Четѝ бележката, Живот мой, често я четѝ и никога не го забравяй! А вече имаш и опит… и горчив, и добър урок…
И за ЛЮБОВТА – не забравяй, че тя е чувството да си спокойна, щастлива и свободна - запомни – СВОБОДНА!!!  Да имаш избор и да вземаш решенията си САМА!!!  Да бъдат уважени, споделени и подкрепени ТВОИТЕ решения. За любовта е важно какво искаш ТИ, а не какво трябва според другите! Това е ТЯ - спокойствие, усмивка, радост, споделяне, разбиране и всичко останало... СВОБОДА И ДОВЕРИЕ!
ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ - никога не се разделяй с тях, отвори сърцето си за всички искрени приятелства, те правят човека богат!
НО И НЕ ГУБЍ ДОСТОЙНИТЕ, ЗАРАДИ ДОСТЪПНИТЕ!!!
ЕТО ЧЕ ПАК СЕ УВЛЯКОХ В МНОГОСЛОВИЕ И ЗАЗВУЧАХ НАСТАВНИЧЕСКИ, А ВСИЧКО, КОЕТО ИСКАХ ДА ТИ КАЖА, ДЪЩЕ, БЕШЕ - ОБИЧАМЕ ТЕ, ГОРДЕЕМ СЕ И ВЯРВАМЕ В ТЕБ И СМЕ С ТЕБ ВЪВ ВСИЧКО! И ПОМНЍ - НИЕ СМЕ НАЙ-ДОБРИЯ ЕКИП!!! ;)

N.L.G.

БЪЛГАРИЯ - СЦЕНА НА ВЕКОВЕТЕ “ЗАТУЙ ИМ ПЕЕМ ПЕСЕНТА”

Времето бе с нас, а ние… ние бяхме във времето, въпреки тревожните прогнози за дъжд на този ден, усмихнахме природата. Не заваля. За радост на всички дошли от близките градове (че и от по-далечни) в Алкудиа де Креспинс, Испания, за да отбележим националния празник на България 3 март. Българите от Асоциация Балкан, Хатива, организираха спектакъл, посветен на празника. С  участието на учениците от Неделното училище в Хатива/Енгера, с участието на фолклорните формации от Хатива (“Българи”), Палма де Майорка (“България”), от Валенсия (“Веселие” и “Българска роза”), Мадрид (“Балкан”), с подкрепата на Асоциация Нова, съмишленици и приятели, празникът се превърна в едно незабравимо преживяване.

На фона на това, което се случва в родината, на фона на политически пристрастия и безпристрастия, разбира се изразявайки и подкрепата си към протестиращите сънародници, на фона на предчувствие за време разделно, българите отново доказаха, че има нещо, което винаги ги обединява и това е българския дух, онзи национализъм и любов народна, преклонението пред българските традиции и култура, които са дали на българина неговата идентичност и сила за оцеляване. Съвсем скоро срещнах стих и коментар на приятел към него, че всъщност Възрождение едва ли щеше да има без емигранти.  
                        ”И макар далеч от теб, Родино,

                         аз не съм беглец, а просто пътник.

                         И с кръв подписвам се, Родино,

                         емигрант  НЕ Е родоотстъпник ”

И отново тук, в Испания, усещането за България беше повече от истинско. Тук, едно малко испанско градче, събра повече от 1000 българи, и вероятно не по-малко испанци, които дойдоха да отбележат националния празник на Родината. И макар на много места да беше отбелязан по различен начин, тук по традиция отдадохме почит на загиналите за Освобождението на България.

Всички танци, песни, всяко изпълнение на сцената беше повече от вълнуващо, беше повече от истинско. На сцената оживя Ефтимий, хайдутите, оживя силата и непоколебимостта на българина по време на робството, преклонението и всеотдайността към героите… Оживя Родопа с чановете. Oживяха героите… Оживя древна България. По-жива от всякога с песните, танците, традициите, съхранили българщината по време на робство, нищета и недоимък… живи в сърцето на всеки един присъстващ…

Как да разкажа за сълзите в очите на всички в момента, в който се чуха първите звуци на химна? Как да изкажа преклонението във вдигнатите хиляди очи, докато се издигаше българския флаг?...  Moга ли да опиша спонтанния изблик с развятия български трибагреник пред сцената, по време на изпълнението на песента "Кой уши байрака"?... Не мога. Не мога да опиша и възхищението на възрастния мъж, испанец, който вдигнал в юмрук двете си ръце тактуваше с музиката и погледа му беше изпълнен с възхищение, наблюдавайки нашите танцьори. Не мога да опиша и необяснимото си вълнение и недоумение, когато чувах около себе си думата БЛАГОДАРЯ, отправена към мен, която неволно и аз започнах да отправям към всички присъстващи. Благодарност към и за това, че всеки почувствал се българин в този ден, се почувства задължен и да присъства.

Защото сме БЪЛГАРИ!

Защото във време разделно, трябва да бъдем заедно, за да ни има!

Защото завета на Кубрат ни е съхранил!

Защото където има и един българин, там е България.

Защото докато всеобщата любов към Родината ни обединява, нас ще ни има, България ще бъде!!!

Аlkudia de Crespins

3.март 2013 г.

Светът е голям и Коледа дебне отвсякъде

Толкова си човечен, че граничиш с нечовешкото...

Към историите на журналиста Иво Иванов ме върна един разговор, в който стана дума за това, че начина, по който изразяваме себе си, може да накара събеседника ни да промени изцяло светогледа си. Има хора, които с думите си могат да нака

рат човек да се замисли, а други, чиито думи минават край нас нечути и незабелязани, koлкото и интересна история да се опитат да разкажат. Иво Иванов обаче е от хората, които не могат да останат незабелязани. За себе си казва, че не притежава талан, просто историите сами по себе си са толкова истински и интригуващи, че достатъчно да ги напишеш... Във всяка разказана от него история обаче има толкова човечност, че имаш чувството, че се срещаш с нечовешки феномен. Историите му са толкова истински, толкова изпълнени с нереални чувства и емоции, че не може да не се запиташ кой си, какво оставяш след себе си ... защо точно ти... Думите му могат да породят усмивка, да изтръгнат и сълза, но не и безразличие. Спомням си, че преди 3 или 4 години излезе книгата му "Отвъд играта - За спорта и още нещо". Така и не я открих. Беше изчерпана на книжния пазар. Все още търся това четиво :) Един цитат на Уинстън Чърчил запомних: Ние живеем от това, което получаваме, но правим живот от това, което даваме! Всяко изречение, всяка дума, написана от Иво прави живот. Убедете се сами, уверявам ви, че само една от историите, които ще прочетете, ще ви накара да потърсите и останалите... и след това няма да бъдете същите!:) А тук можете да откриете неговите истории:

http://www.sportal.bg/news_list_author.php?author=90
В еднo интервю:
"- Защо избра спортната журналистика? Твоите материали, спрямо тези на тукашните ти колеги в сферата, приличат на труд на Нобелов лауреат, сравнен с есе на петокласник...

- О, не! Не съм съгласен. Не се съмнявам, че сред колегите ми в България има много талантливи и способни хора. Далеч по-добри от мене. Ако те бяха в моята ситуация, сигурно щяха да създадат далеч по-интересни материали. Просто аз имам достъп до много интересни събития, съдби и истории. Тяхна е заслугата, а не на разказвача. Америка кипи от контрасти, а изобилието от сюжети е неописуемо, особено ако обичаш да пътуваш като мен. Освен това аз съм в завидната ситуация да пиша за това, което искам, а не за онова, за което ми е наредено да пиша.

Знаеш ли, според мен е доста съмнително дали въобще притежавам някакъв талант. Просто подреждам думите една след друга в изречения така, както би го направил всеки друг. Ако имам някаква дарба, тя се състои в това, че имам много изострен емоционален филтър. Историите неизбежно минават през него и може би това ги прави по-плътни и осезаеми за читателя. Често аз страдам заедно с героите ми и понякога съм напълно изстискан емоционално, след като ги напиша. Има някои статии, които ме смазват психически и които идват от място в мен, което ме е страх да посетя повече от веднъж. Такива статии не съм в състояние да прочета дори един-единствен път, въпреки че аз съм ги писал."

"‎...Какво точно ни определя като личност? Какво шифрира поведението ни? Какво предизвиква решенията ни? Средата играе огромна роля, но също така е истина, че дълбоко в себе си, на клетъчно ниво ние сме движени от предварително кодирана информация. Не знам докъде се простира влиянието й, но понякога се случват странни неща, които просто все още не разбираме напълно..."- Иво Иванов, Канзас

Представям ви една от статиите му. Защо избрах историята за Рачо Колев, не знам. Но знам, че всичко казано в стила на Иво, всеки път остава у мен усещането за човечност, истинска, непринудена... толкова близо до мен, че се питам как ли съм я пропуснала...

Имате съобще

Караше ме да пиша. Не ме оставяше на мира. Досаждаше ми непрекъснато. Обаждаше се по телефона по никое време, пращаше ми е-мейли и съобщения във фейсбук. “Ей, стига си мързелувал” – казваше – “Стегни се! Не си писал от три седмици. Чакам материал още утре, ясно ли ти е?! ” Защо искаше да пиша? Каква полза имаше лично за него? Никаква. Но искаше да действаме. И поотделно и заедно. Да творим. Да правим блогове, сайтове, интервюта и коментари. Да популяризираме, да активизираме, да организираме. Да говорим… мнoгo и за всичко. Беше енциклопедист. Обичаше философията, изкуството, литературата, музиката. О, да – и да не забравяме, че бе политолог по образование. Веднъж имах неблагоразумието да му спомена, че съм бил на лекция изнесена от Маделин Олбрайт. Последва развълнуван, едночасов монолог за влиянието на бившия топ дипломат на Щатитe върху геополитческото равновесие в Близкия Изток!

Самият той обаче не беше много по дипломацията. Беше директен, откровен и безкомпромисен. Не пестеше думи. Не криеше мнения. Не се страхуваше от нищо и от никого. Много хора не го разбираха. Особено тези, които критикуваше. Струваше им се твърде прям. Казваха, че бил негативен… Че имал твърде много трески за дялане. А истината бе, че зад по очуканата броня туптеше едно голямо и добро сърце. Когато някой бе в беда, когато някой имаше нужда от подкрепа, той винаги бе сред първите притекли се на помощ. Искаше да излекува Ели, да изправи Георги Огнянов на крака, да подаде ръка на страдащите, да бъде в центъра на всяка кампания и всяко благотворително събитие.

От години ме караше да намеря първата статия, която някога съм публикувал. Написана безобразно лошо преди повече от две десетилетия в несъществуващия вече вестник Старт. Преди Интернет. Преди демокрацията. Бил я чел. Искал да я пусне отново сега след толкова години. “Сигурен ли си?” попитах го “Ти би трябвало да си бил в трети клас тогава…” Каза, че я помнел много добре и че стилът нямал значение. Важна била историята – от нея имало нужда. Казах му, че я имам някъде тази статия, но колкото и да търсех пожълтелия вестник не можех да я намеря. Това определено го раздразни. Някъде в телефонния секретар имам съобщение от него: “Абе човек, стига си се мотал – изпрати ми статията!”

Защо я искаше толкова? Тя не беше нищо особено. В очевиден пристъп на лудост, заместник главният редактор на "Старт" ми бе дал възможност да напиша колонка с тема по избор. Предполагаше се, че ще се насоча към НБА и ще пиша за Джордан, Меджик или Лари, но аз си взех касетофончето и отидох директно в столичното 127 училище “Денкоглу”, през две улици от мястото в което бях израснал. Там, ден след ден, месец след месец, година след година, в до болка познатото на цялото ни средно образование куклено салонче, без никаква материална база и с пестеливата помощ на няколко гумени топки един магьосник вършеше чудеса. Децата го наричаха “другаря Младенов”. Учителят по физическо бе великолепен човек и изключителен педагог. Той дишаше баскетбол и правеше всичко възможно и невъзможно, за да зарази с любовта си към играта абсолютно всяко дете. Благодарение на него “Денкоглу” произведе цяла плеада от елитни баскетболисти както за най-добрите български клубове така и за националния отбор. Най-големия шедьовър на учителя безспорно бе собствения му син и легенда на българския баскетбол Георги Младенов. В начина, по който виждаше играта, в копринената му стрелба и в перфекционизма му с лекота можеше да бъде разпозната методиката и всеотдайността на неговия баща, учител и личен треньор – Младен Младенов.

45 минути – толкова траеше един учебен час, но на другаря Младенов не му трябваше повече, за да извърши тайнственото си вълшебство. Когато отидох да го интервюирам, той вече бе на възраст. Ходеше прегърбен и накуцваше, но още от първата минута на класа му ми стана ясно, че този човек никога не е намалявал оборотите. Салонът вреше и кипеше в дива баскетболна еуфория, децата попиваха всяка негова дума с отворени усти, а между двата стари, дървени коша летяха невръстни момчета и момичета безнадеждно пленени, омагьосани и изгубени в голямата прегръдка на една споделена любов – любовта към играта.

Години по-късно едно от тези вече пораснали деца щеше да ми се обажда в ранните часове, за да ми напомни, че трябва да намеря старата статия: “Хора като Младенов не трябва да бъдат забравяни”, казваше, “Баскетболът ни има нужда от тях.” Да, но баскетбола ни имаше нужда и от него. Той бе толкова безкористно всеотдаен на играта, колкото и митичния учител. Пишеше за баскетбол ден и нощ. Пътуваше непрекъснато. Беше винаги там където беше играта. Неуморно търсеше и неизбежно намираше точно необходимите и най-хубави думи, за да разкаже поредната история и да изпрати поредния репортаж. Вярваше, че ако шепата хора у нас, които милеят за баскетбола работят заедно, те рано или късно ще се превърнат в армия. Уж го водеха за скептик, а мечтаеше като най-големия идеалист за българин в НБА, за медали от Олимпиади и Световни, за модерни зали из цяла България.

Разбираше играта в най-малкия детайл, но не можеше да я играе – не всеки е създаден да бъде баскетболист. Въпреки това, всеки път когато си дойдех в България, ме караше да ходим в двора на 31-ва гимназия и да се мъчим срещу далеч по-млади и добри момчета. Левият ми ахилес и дясното коляно са димящи развалини, вече едва се качвам по стълби, а като скачам сякаш ставам по-нисък, но нито веднъж не намерих сили да му откажа. В него имаше толкова детски ентусиазъм, толкова искрена енергия. Носеше се щастлив по игрището и краката му не докосваха асфалта. Сякаш всичките му грижи и проблеми се изпаряваха. Замерваше коша отдалече като със счупена томахавка и когато някоя от тези безобразни тройки някак си минеше през обръча, лицето му се озаряваше от огромна, сияеща усмивка. “Ей, Ивчо защо не бях маааалко по-висок, брато? Щяхме да ги намачкаме като тесто тези младежи!” След игричките в 31-во задължително обръщахме по една студена бира в павилиончето до пазара. “Баскет и биричка”, казваше, “Какво друго му трябва на човек?”

Знаеше пет езика. Бе пътувал нашир и длъж в Европа, но не бе идвал в Америка. Искаше да ми дойде на гости и да ходим да гледаме мач на “Гръмотевиците” срещу “Лейкърс” в Оклахома. Обичаше природата, скърцането на кецовете по паркета, Родопите, децата, пълните зали, филмите на Уди Алан, сърцатата игра на Алан Айверсън, искрените хора, гръцкия ресторант в "Слатина", купоните, истинските приятели и естествено - всичко свързано с оранжевата топка.

Когато миналото лято съвсем неочаквано дойде голямата, страшна болест, той не се отчая. Не изпадна в самосъжаление. Не се предаде. Имахме дълги разговори по телефона докато лежеше в болницата, но той избягваше да говори за себе си. Питаше ме за семейството, за развитието на Георги Фунтаров, за НБА, за някаква сложна система от заслони и пресечки в нападението на треньора Бо Раян и т.н. Говореше за всичко без да позволи на нещастието да измести нещата, които винаги са били в сърцето му. Проклетата болест бе жестока и неумолима, но нещо изумително се случи когато се оказа, че шанса да бъде победена се крепи върху много скъпо лечение. Познати и непознати, колеги и приятели, спортисти и журналисти, най-различни медии, водени от този сайт разбира се и дори хората, които бе критикувал в миналото се втурнаха на помощ. Събираха се пари по всеки възможен начин и дори тези които не го познаваха интуитивно усетиха, че става дума за човек, който заслужава да бъде спасен. Той бе дал всичко, което имаше на баскетбола и ето че в най-тежкия момент баскетболът му отвръщаше със същото. Декадентната му мечта шепа българи да се превърнат в армия обединена от една хубава цел най-после се осъществи. Веднъж ми каза, че се чувства невероятно виновен, за това че се правят кампании и събират пари за него.

“Тъпо ми е хората да си отделят от залъка заради мене. Чувствам се като просяк.”, и после добави: “И като стана дума за просене – писна ми да те моля за статията за Младенов. Ясно е, че няма да я намериш, но поне ми обещай че някой ден ще разкажеш на хората за него…”

Все си мислех, че някак си ще победи. Че ще съберем парите, ще намерим точно необходимия донор на костен мозък и че в мача срещу болестта една от онези негови отчаяно безумни, но смели тройки ще попадне някак си в коша, за да спечели мача в последната секунда. Така ми се искаше отново да видя лицето му озарено от добре познатата усмивка. Но понякога просто нищо не може да бъде направено…

Много религии вярват, че и Рая и Ада са конкретизирани пространства за всеки човек и това какво представляват зависи от личния свят на всеки индивид. Ако действително е така, то той навярно е някъде там, реещ се свободен между два небесни коша, където всеки е толкова висок колкото висока е душата му. Там няма болести, болка и страдание и ръстът е без никакво значение. Така ми се иска да има само за него такова място където вечността е баскетболен еликсир и той се носи над блестящият паркет по-лек от въздуха и редом до героите си: Уилт, Пистол Пийт, Ваня, Румен, Краси и разбира се… Младен Младенов.

Караше ме да пиша. Не ме оставяше на мира. Досаждаше ми непрекъснато. Обаждаше се по телефона по никое време, пращаше ми е-мейли и съобщения във фейсбук. А ето, че сега го няма, в сърцето ми зее рана и тишината е опустошителна. Знам, че краят е край, но някак си не искам да повярвам в неговата абсолютност. Не всичко ни е ясно във вселената и ако наистина има място, което да да подслонява грешните ни души, когато дните ни на този свят завършат, то има надежда и за моята малка мечта. Мечтата някой ден да отворя страницата си във фейсбук и там да се натъкна поне на едно единствено съобщение. Не искам много, приятелю. Просто няколко думи:

“Имате съобщение от Рачо Колев:

“Ивчо, раят е игрище!”

Моите житейски статуси

Винаги съм се питала защо хората започват да пишат мемоарите си едва когато по-голямата част от живота им вече е преминала. Та нали паметта тогава отслабва?.. Докато не осъзнах, че всъщност човек едва тогава започва да си спомня… а преди това само създава своите спомени.

   Животът не е Тогава.

   Животът не е и Когато.

   Животът е Тук и Сега.

   Въпреки това един ден винаги се връщаме Тогава, Когато…

   Когато заговорим за нечия съдба обикновено очакваме интересна история, достойна за книга. Но кой и как решава чия съдба е достойна да бъде описана?

   През целия си живот живях с мисълта, че съм различна от другите. Очаквах да се случи нещо значимо. Но то все не се появяваше. А аз чаках… и чаках… И не разбирах… не знаех Кога, Как, Какво ще се случи…

   Гледах с интерес всички телевизонни предавания и попивах всичко, което чувах. Исках да опитам от всички предизвикателства, които ми се изпречваха на пътя, дори когато осъзнавах, че изобщо не ми е работа… но пък точно тогава се стремях най-много. И исках най-много да мога, да бъда, да раста… Имах малко, почти нищо и започнах да свиквам с тази монотонност на ежедневието… Докато един ден осъзнах, че е много по-значимо да помагаш, отколкото да чакаш. Да помагаш на другите, открили вече своето Кога, Как и Какво да стигнат до своя апогей.

 За живота си се замислих изведнъж. Вероятно на всеки се случва един ден да се опита да направи равносметка на отминалите години. А и вероятно за мен е рано още за равносметка. Най-вероятната причина е, че докато се опитваме да убеждаваме себе си, че живеем правилно, той, Животът, стигнал далеч във времето… и идва момент, в който осъзнаваме това.

  Осъзнаваме, че докато сме си мислели, че подреждаме големия пъзел, докато сме се борели с поредните „пречки“ - в подкрепа и избор на подходящия човек, децата, работата, близките … - той, животът, неусетно се изнизал... А децата никога не са достатъчно пораснали. В  моменти на разочарования мислим, че има пречки за преодоляване, че ще бъдем щастливи, когато бъдат и те. А когато пък те преминат този етап от живота си, мислим си, че животът ни ще бъде пълен, когато нещата се оправят за човека до нас, когато имаме хубав автомобил, голяма къща, когато можем да отделим време да отидем на почивка... когато доживеем спокойни старини...

  Докато не осъзнах, че тези пречки са били просто моя живот. Това прозрение ми помогна да разбера, че няма път към щастието, щастието е начин... а начина всеки път е същия: да споделим хубавия момент с някой специален за нас човек и този специален човек е достатъчен, за да сподели нашето време.

  Tогава си спомняме, че времето не чака.

  Дълго време си мислим, че животът ще започне. РЕАЛНИЯТ живот! Но винаги има някакво препятствие по пътя: първо някой проблем трябва да бъде решен, нещо да приключи, време да платим дълг… и едва тогава вече очакваме той, Живота, да започне!

  Истината е, че няма по-добро време да се радваме на живота от НАСТОЯЩИЯ МОМЕНТ. Ако не сега, то кога?

Животът винаги ще бъде предизвикателство да постигаме и да завършваме проектите си.

По-добре да решим да бъдем щастливи сега, докато все още има време.

Така, че спрете да чакате да завършите училище, да увеличите заплатата си, да се ожените, да имате деца, децата да напуснат дома или просто да чакате петък вечер, неделя сутрин, дъждовния или сухия сезон, да чакате човека до вас да се промени, за да заживеете истински, спрете да чакате, за да решите, че няма по-добро време от сега, за да бъдем щастливи.

  Щастието е ПЪТ, а не ДЕСТИНАЦИЯ! Не се изисква много, за да бъдеш щастлив! Трябва само да се наслаждаваш на всеки малък миг и да го отбележиш като един от най-добрите моменти в живота си.

Гледах веднъж някакъв филм - един много възрастен мъж, който реши да заживее с една по-млада от сина му жена, каза нещо, което не мога да забравя и досега. На опитите на сина си да го разубеди за безумието и наивността да заживее с младата жена, отговори нещо такова: „Незабравимите дни в живота на човек са 5-6 качествени, останалите са количество. Изживх 4 такива дни, не искам да пропусна останалите... “ :)

 ВРЕМЕТО НЕ ЧАКА НИКОГО. СЪБИРАЙТЕ ВСЕКИ ЕДИН МОМЕНТ, КОЙТО ВИ ОСТАВА. НЕ ПОЗВОЛЯВАЙТЕ ДА ПРОПУСНЕТЕ ОСТАНАЛИТЕ КАЧЕСТВЕНИ...

 Има безкрайно много реалности, в които всяка една мисъл се осъществява

Когато  очакваш нещо конкретно, което в момента ти се струва... страхотно... на практика ти "страхотно" ограничаваш това, което би могла да ти предложи Съдбата, "знаейки" далеч повече от твоя разум (колкото и да е перфектен той) за това кое е най-добро за теб.

Затова е доста....ограничаващо да конкретизираш желанията си, по-добре е  не да конкретизираме, а да желаем нещо в стил "Нека това, което има да се случва е най-доброто за мен и за тези, с които е свързано".

По този начин заявяваш на Съдбата, че се доверяваш и вярваш, че каквото е добро за теб, тя ще ти гo подсигури. И то точно когато трябва. Не и поставяш срокове, или пък условия как точно да изглежда желаното. Освен това живееш със спокойствието и вярата, че няма как да пропуснеш това, което е най-добро за теб.

Тогава се отказваш да преследваш ограничени цели и ти е много по-леко...

Нека оставяме нещата просто да се случват... в реалността
N.L.G.

Всичко, което искаш, вече го имаш

Искаш това, което получаваш,

получаваш това, което искаш, 

не знаеш какво искаш, 

но получаваш това, което ти е нужно,

това, което си получил, си ти, искал-не искал

това, което си, не може да бъде обяснено от друг, нито от самия тебе, 

защото каквото и да питаш, ти си отговорът, 

каквото и да искаш, вече го имаш, 

където и да отидеш, си навсякъде

когато и да бъдеш, си винаги

ти си това, което си, не заради "онова" което се е случило, 

а то се е случило заради теб

за теб, 

докато те има ти ще го случваш.

Онова, което нямаш е което не можеш да си позволиш - то не ти е нужно...

Няма как да знаеш.
Приеми това което Е.
Случва се това, което трябва да се случи.
Не мисли, анализирай внимателно.
Не се губи в тези неща.
Не напасвай нещата както ти изнасят.
Не взимай решение повлиян от емоция.
Бъди безпристратен, бъди честен пред твоя аз.
Огледай всички варианти, независимо от факта харесва ли ти или не.
Изследвай се виж мотивите си, но гледай отстрани.
Не бъди в ситуацията, просто наблюдавай.
Не позволявай да се губиш.
Не позволявай искането ти да вземе връх.
Не сравнявай, като търсиш прилика.
Разликите са важни.
Няма две еднакви неща.
Няма две еднакви ситуации.
Вземай решения воден от Силата.
Не се подавай на страховете си.
Открии ги, надмогни ги.
Ако паднеш стани, поизтупай се и продължи.
Знаеш, че ако си невнимателен пак ще се случи.
Твой е избора.
Не прави прекалено много.
Не прави прекалено малко.
Пpосто прави каквото трябва.
Дозата е разковничето.
Не забравяй, ти си тук, ти си вечен.
Но утре може и да те няма.
Затова бъди днес!

ИНТРОСПЕКЦИЯ И ЕМИГРАНТСКИ СТРАСТИ

Преди да замина, не съм си и представяла дори живот извън България. Имахме роднини в Германия. Виждахме се с тях веднъж годишно, идваха си всяко лято. И всяка година сякаш се запознавахме отново… Не можех да си представя такъв живот за себе си тогава. Не вярвах,че бих могла само веднъж годишно да посещавам дома, близките и всичко, с което бях свикнала и обичах. Какво говоря? Та аз дори на екскурзия в чужбина не бях ходила!

И ето ме, днес вече имам две родини. Чувствам едната - като родна майка, другата – като мащеха. Мащеха, която се погрижи за мен в дни, когато родната майка не можеше. И съвсем отговорно, че даже и смело, бих казала, че обичам и двете. Без да съм се опитвала целенасочено, успях да се приспособя и намерих начин да живея в един дуализъм без особен проблем. Адаптацията ми премина относително безболезнено, защото съм приспособим човек и всячески се опитвам да си създам душевно удобство. Получава ми се и тогава се получи. Има един класически емиграционен модел - всеки човек преминава няколко фази на адаптация. Те са неизбежни. Но трябва да успееш да ги преодолееш. Най-тежка е фазата на „отрицанието“, в която човек инстинктивно отхвърля почти всичко свързано с новата му среда. Храната не му харесва, хуморът е „глупав“, хората са „тъпаци“ и т.н. Най-тъжно е, когато тази фаза продължи с години, тъй като човек практически се превръща в изолиран „социален инвалид“. Срещам толкова много хора, които просто отказват да научат езика (и аз самата все още се “инатя“ за езика), да възприемат местната култура и да се впишат в обществото. Отказват да се интегрират. Затварят се в един тесен и удобен етнически кръг, в една микро България и не излизат от нея. Това много ограничава възможностите им в живота и донякъде обезсмисля решението им да емигрират. По-страшна обаче ми се струва другата страна на фазата на отрицанието, която понякога се среща и във форма на отричане от всичко българско. Според мен, ако не обичаш страната си и не си признателен на мястото, което те е формирало като човек, нещо не е наред с теб. Вярно е, че светът  се глобализира и границите стават все по-невидими. Малко или повече всички сме вече граждани на света. Но средата, в която си прекарал първите седем години от живота си, става завинаги част от тебе, независимо дали го признаваш, или не. Човек може да избяга на хиляди километри от нея, но това няма да му помогне да избяга от себе си. Всичко, което съм като човек, като характер и като способности, дължа на България. Иначе носталгията и патриотизмът са различни по дифиниция понятия, но не и взаимоизключващи се. Трябва да обичаш едно място, за да изпитваш носталгия по него.

Вероятно всеки заминаващ от България, тръгва с идеята да вземе каквото може от чужбината и да се върне. Всеки си казва, че е дошъл за няколко месеца, или за година, две… спроред нуждите, които са го мотивирали. Причините са различни – да изплатиш ипотека, да посъбереш за къща, да изучиш децата… да попътуваш, да използваш всяка възможност за усъвършенстване и да прибереш себе си и всичко, което си научил, обратно в България. Но обикновено става така, че започнеш ли работа, времето неусетно лети. Емиграцията е драстично решение, в което често има много драма. Всеки път, когато човек откъсне корените си и започне живота си отначало, се случват безброй непредвидени неща и екстремни ситуации. А носталгията и патриотизма те връхлитат неминуемо. Думата „патриотизъм“  е много сложно понятие и когато трябва да я употребявам, го правя с известно колебание.

Погледнато на това философски, всеки човек е малко или повече емигрант. Притежаваме една вътрешна нагласа да се затваряме, да правим свои малки “държави”, където и да се намираме, и да допускаме вътре само хората, на които сме „издали разрешително“. Трябва да се борим със себе си, за да отворим съзнанието си към новото и непознатото.

Когато си ходим през лятото (не задължително всяко лято) минаваме като вятър през отделените дни за там. Роднини, купони, приятели, пътувания... Този вихър ни поглъща, но му се отдаваме без никаква съпротива. Така е по-добре. Така няма време за мисли. Няма време за интроспекция. Винаги обаче ми се случва нещо странно преди да потеглим обратно за Испания. Една празнина се появява в мен незнайно как и откъде. Не знам защо, но винаги знам, че е неизбежно и че ще мине време, преди отново да съм същата…

Малко е нужно на човек, за да е щастлив: здраве, добри родители, здраво семейство, верни приятели. Да работи това, което обича да прави… Какво е нужно повече? Трябва да умеем да се радваме на всеки един ден от живота си, защото те са преброени. Ако всеки един човек на земята можеше да има всичко това, то живота би бил много по-различен. Никога не знаем какво ни очаква. Някога не знаех, че ще живея в чужбина. И сега не знам докога. Ако имах възможност да надникна в бъдещето, предполагам щях да го направя със затворени очи, защото не искам да знам големите отговори наготово, без да съм го преживяла. Най-хубавото нещо на бъдещето е неговата неизвестност. Единственото нещо, което очаквам от него е да продължава да ме изненадва.

  Неотдавна открих блога на Иво Иванов/Канзас, емигрант, чиито статии чета с голямо удоволствие, почти на един дъх, защото са много човешки, много истински. Дадох си сметка, че съм го чела преди години, затова не ми беше трудно да го "преоткрия". Четейки историите на Иво, много лесно човек открива себе си... Обичам да използвам за него израза "Толкова човечен, че граничи с нечовешкото..." Предадох моите интроспекции с неговите думи. :) Преди много години прочетох в едно интервю с него, не помня вече дори къде, но Иво го запомних. Запомних думите му, които много точно изразяваха истинската същност на емигрантския “модел”, най-много ме впечатлиха тези:

"Връщам се в родината, за да заредя батериите си от ...невероятните си родители, да видя приятелите си и да посетя сърцето си, което съм изоставил на аерогара София"

  И с тях ще завърша. Той определено ме кара да се замисля за живота си и за моята същност. Писаниците ми остават недовършени, затова пък остава възможността да бъдат обсъдени. Kакво искам кажа ли? Вероятно когато разбера самата аз, ще го споделя. :)))

N.L.G.

B ТЪРСЕНЕ НА СЕБЕ СИ...2

Имам една любима сентенция за малките-големи хора - светът може и да не оценява смелостта на малките хора, но той би рухнал без тяхната смелост и упоритост. 
Големият смисъл на малките неща в живота! Когато си малък е трудно да надигаш глас, да защитиш себе си или това, в което вярваш. За да го направиш, понякога е нужно само някой да повярва в теб. 
Първата стъпка към разрухата е безразличието. Втора дори не е нужна. Безразличие, предизвикано от всичко около теб. Натрупано, повтаряно, вменено. Понякога с нечия цел, а понякога просто така - по традиция. Не позволявайте да ви завладее. Понякога не е важно да побеждаваш за себе си, а да помагаш на други да побеждават. Даже, ако това означава да забавиш ход или да се откажеш от надпреварата, в която сам участваш!!!
 Kогато не знаеш какво искаш - губиш този, който знае, че иска теб! Eдин ден ще го искаш!.. Точно този човек, който знаеше, че не е перфектен, но се опитваше да бъде заради теб!Този човек, който не искаше нищо повече от това, да бъде до теб! Човекът, който не можеше нищо другo, освен да те обича! Човека , който не можеше да те намрази, нищо че го заслужаваше! Човека, който трябваше да имаш, но нямаш!..
   Най-голяматa обида за човека е да си представи, че без него всичко си върви, животът кипи, че другите отиват далеч напред, без да чувстват липсата му. Колкото и добър да си бил ти, те прекрасно могат и без тебе, а колко и лоши да са били те - ти HE можеш без тях! Каква зависимост...или пародия...или ???...


   Странно и тъжно е, че откриваме истината в миг, който осъзнаваме, че няма да те изненада :)


   Никой не е безгрешен. Проблемът ни е, че понякога се заблуждаваме в самооценката, мислейки, че заблуждаваме другите. Дразним се от незначителни грешки на околните и в същото време сме склонни да омаловажим грешките си, мислейки за себе си положително...
  Д‎а се примириш не е опит за оцеляване, a опит да чакаш края...


   Можеш да победиш човешката глупост единствено като я игнорираш. Тогава ставаш свидетел на усилен умствен труд от ответната страна, която нито за миг не се съмнява, че със "семплите" си остроумия потъва все по-дълбоко в собствената си жлъч и злоба и изобщо не осъзнава, че единствено себеподобни биха я разбрали. Всъшност това дори не е важно за нея (глупостта). По-важен е опита да блесне с остроумие, макар и само тя да го оценява...но и няма нужда да го осъзнава, по-добре е да си остане при себеподобните...



Човек може да е самотен и заобиколен от хиляди хора...Да, човекът е социално същество и има нужда от контакти...но при общуването с хората, той пак може да се чувства самотен... душевната самота е по-скоро липса на разбиране от където и от когото и да било...А физическата самота...тя е нещо нормално, всеки има нужда да постои малко сам, да помисли, помечтае..но това съвсем не означава, че той е самотен.
Но човек дори и сам търси начини да общува... - със себе си, виртуално...дори четейки пак общуваме...това не означава ли , че всъщност никога не сме съвсем сами?
Дали Самотата пречи на съществуването на човек, тъй като е социално същество и има нужда да общува? С какво ни помага общуването? Нима не се раждаме и не умираме сами?
Дали самотата е нормален аспект от живота? Не, не е. Човекът е социално животно, следователно му трябват себеподобни. Но самотата обезателно е част от живота. А, всъщност как човек разпонава че е сам? Нали трябва да си бил сам, за да познаеш кога не си. И трябва постоянно да ти се напомня това усещане на самота, за да можеш да разпознаваш черно от бяло...но кога си сам?...и стогодишния орел пада, но остава орел.., а овцата...ще си остане такава...природата има свои права, някои неща няма как да се променят... :) човек сам избира какъв да бъде...:)
Май самотата съществува само като понятие...А дали е така?...Кой ще ми каже? :)
И как ще ми се отрази на здравето това дълбокомислие сега? :) 


   Aлтруизмът е етиката на роба - заклеймява усилията за осигуряване на просперитет на теб и близките ти (защото това би било „себично”) и те задължава да „помагаш” на хора, които не познаваш...но пък те кара се почувстваш по-добре...струва си :))) a eгоизмът е етиката на свободния човек, който на първо място уважава себе си, на второ пази уважение за всеки, който отговаря на моралните му критерии...:)))
ПАРАДОКСАЛНО ПРОТИВОРЕЧИЕ...в крайна сметка сами изберaмe - роб или свободен...:))...

Съборих всички мостове към теб, за да не се върна.

Внушавах си, че в минало за мен ще те превърна.

Настигам те без да те гоня и това ме убива!

Ти никога няма да знаеш, че се уча без теб да живея.

Ненавиждам се толкова слаба, ранима, ревнива.

Мразя целият свят, че те нямам и това ме убива!


Обичаме да използваме израза "Животът е труден!", но в сравнение с какво...???...има толкова много думи, които описват нежеланието ни да поемем отговорността за него... може би просто трябва да си дадем сметка, че наистина е труден, когато клишираното мислене и принципите ти пречат да му се насладиш с радост... да се формираш като личност.
Семейството ти дава наченките на личност, която впоследствие обществото променя и формира, но идва един момент, в който сам поемаш отговорността за дооформянето. И тук голямата роля започват да играят приятелите ти - в техните очи виждаш отражението си и се дооформяш съобразно своите нужди и желания - компенсираш недостатъци с нови качества, тушираш други с воля и старание...и започваш да си мислиш „Ако пък живота беше лесен, сигурно щеше да е скучен!“ :)
Всъщност всичко е относително, всичко е въпрос на избор... :)

Малките - големи хора: Открихме новата учебна година

Малките - големи хора: Открихме новата учебна година: В далечната страна на Дон Кихот, един светец от Рила нас ни води. Остави ни завет за цял живот, за да блестим сред другите народи... В пр...

Открихме новата учебна година

В далечната страна на Дон Кихот,

един светец от Рила нас ни води.

Остави ни завет за цял живот,

за да блестим сред другите народи...

  В противовес на общоприетото мнение, че в българската култура, в манталитета ни, има нещо парадоксално,че необезпокояван живее културният български нихилизъм, тя, културата ни, е оцелявала. Някак си напук на всички, които отричат богатството и значимостта и, тя успява да се пребори. И в България, и извън пределите й.

         А в "далечната страна на Дон Кихот" звънна училищен звънец с ясния български звън на просветата.Из цяла Испания .Звънна и за

Първо Българско Неделно Училище "Св. Иван Рилски"..Енгера.

   Вълнението ми беше огромно, защото всички с нетърпение очаквахме мига, в който ще представим новите символи на училището - знаме и химн. Започнали в началото с проблеми около намиране на сграда, в която да се помещава училището ни, преминали през трудностите на ежедневието, постепенно започнахме да градим своя статут на училище с традиции. Първият символ, с който се сдобихме беше учлищното ни звънче, сега вече и знамето и химна са факт. Когато учителския ни колектив запя пред родителите и децата химна на училището, отново усетих силата и истинсkия смисъл и значение на стиха:

Ако нямаш огън във душата,

ако е малко твоята любов,

ако веднъж от обич не си плакал

недей прекрачва тоя праг висок!

Върви си и по-добре друг път избери,

Учителят с една любов се ражда,

която до смъртта му да гори!

  

В мига на  предаването на  факела на знанието от петокласниците към  първокласниците, и когато малката Ивет запя своята песничка, си пожелах всеки един от присъстващите да е усетил това, което усетих и аз.

  Bсички успехи от участията на нашите деца в конкурси е доказателство, че традициите и българския дух са оцелявали и ще оцеляват докато ни има. Тук, далеч от България, ще докажем, че ще съхраним завещаното от дедите, ще запалим искрата и ще поддържаме огъня.

  Клетвата на учителя, която положихме пред гости, родители, деца, ме кара да вярвам, че през следващата учебна година, успехите ни ще бъдат много повече от всички досега, че ще има още много учебни години и нашите деца, които не познават родината, ще я заобичат по начин, който ще им дава национално самочувствие и гордост.

Да ни е честита новата учебна 2011-2012 година.

Химн на Първо Българско Неделно Училище "Св. Иван Рилски" Хатива/Енгера, Испания

текст: Ваня Пенчева

музика: Ваня Ангелова-Топузова

аранжимент: Румен  Митев

1.  В далечната страна на Дон Кихот,

един светец от Рила нас ни води.

Остави ни завет за цял живот,

за да блестим сред другите народи.

            ПРИПЕВ:

            В училището наше, за нашата Родина

            Ний пишем , танцуваме и пеем,

            Обичаме България,

            За България  милеем!

2.  Да пазим българският дух ,език,

и знанието българско тъй свидно.

Светецът Рилски най-велик ,

Върви със нас година след година.

                                                                   

Нели Гочева, асоциация Балкан,Хатива