ОСТАВАМЕ

Не знам защо Тукидид (още около 400г. преди Христа) е казал: Голяма част от хората са твърде лениви, за да се докопат до истината, те са доволни на първото им попаднало „авторитетно” мнение. Знам обаче, че тези думи са истина! ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ВЯРВА НА ОЧИТЕ И СЪРЦЕТО СИ! Какви ли събития са провокирали Вазов да напише:

“...Знай, че тоз светлик небесен,

що го господ в теб тури,

никой людски удар бесен

днес не може го затри!

Срещу твойто име честно

те налитат... Ти мечтайш...

Тяхното е теб безвестно –

нито искай да го знайш!

Пей! Това се даде тебе,

други нека да ръмжът... ”

И НИЕ ПРОДЪЛЖАВАМЕ!

ЩЕ ПРАВИМ КАКВОТО ТРЯБВА, ПЪК ДА СТАВА КАКВОТО ЩЕ!

OСТАВАМЕ СИ В НАШЕТО ИЗМЕРЕНИЕ, НА НАШИТЕ ЧЕСТОТИ, ДА

РАЗКАЗВАМЕ НАШАТА ПРИКАЗКА!

За едно българско училище далеч от България, за едни истински българи (и не само по документ), а с българско сърце, с български възрожденски дух, който ги води през изпитанията и препятствията, защото такива не липсват.

Та си спомних и пелиновия разказвач Благолаж: "...Слушаш, слушаш, па се забравиш, отидеш... И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, ти заживееш с него, потънеш в него, и се преродиш. Затова има приказки, затова и хората ги приказват. И песните са затова... И Благолажът продължи приказката..."

ЩЕ ПРОДЪЛЖИМ ПРИКАЗКАТА! ЩЕ НИ ИМА! От чуждите хвалени, от свои хулени, но пак ще се изправяме!

За едни нашето българско училище (в чужбина) е само

институция за издаването на някакъв документ и с много задължения към тях?!
Тези будят съжаление. Неосъзнати или подвластни на някакви други свои си

интереси - неясно, но тъжно… Как да обясниш на една празна и бедна душа ЗАЩО?

Духовната потребност е палитра...

За други, не е ясно как и защо, но българското училището

просто е „пречка”. Е, те са с малко по-сложно самосъзнание, жертви на егото си.
Потребност някаква да бъдат забелязани. Но за тях е пречка и всичко що е българско и е плод на българи. И не само - пречи им всичко, което другите МОГАТ! Ровят, търсят „вол под теле”, хулят, анатемосват… Не, не поради някаква конкретика, а поради фрустрация душевна. Тези хора са едно олицетворение на онази ширеща се наоколо самовъзпроизвеждаща се чрез яростните си отрицания посредственост, превръща се вече в професия, професия по-важна от собствената им (в която са си ненадминати, да се чудиш за какво им е друга). Ама съвсем насериозно си се взимат. В повечето случаи е достатъчно да им покажеш "врага" и те ще надминат всякакви очаквания в оплюването му, заздравявайки единствено позициите на "вражеските" си колеги по посредственост! Мисля си,че ако си живял в тиня, то не можеш да избягаш от нея, започваш сам да си създаваш блато…

Не, не защото тези особи ми пречат на вдъхновението или мотивацията… още по-малко на ентусиазма и желанието да продължа с хората от нашето си измерение… не, не докосват пък ни най-малко националното ми съзнание. То е непоклатимо – АЗ СЪМ БЪЛГАРКА! Не и защото имам опасения, че могат да накарат времето да спре. Не! Просто защото те са хората, за които ме е СРАМ да призная, че имат моята националност! И не защото подобни думи ще стигнат до изпепелелите им празни души, не биха ги докоснали дори, та те не са в нашето измерение, как да разберат. Не и защото ми става по-леко като говоря за това… просто потребност някаква моя си, да го изрека. Веднъж много близък за мен човек ми каза, че съм бяла и добра, но не съвсем, защото понякога позволявам на негативизма, завистта, злъчта и злобата да ме разстроят и докоснат, само понякога. Всъщност в личен план не ме докосват. Боли ме от лицемерието и несправедливостта. Само от тях. Не трае дълго, но ме докосва само…

Има обаче едни други ХОРА. За тях са моите думи на благодарност. Тези, които искрено, с плам и без корист са били винаги до нас. Тези, които вярват в каузата ни, вярват в истината, тези, които пеят нашите песни, развяват нашето знаме, тези, които и на Марс да се преселят, ще останат БЪЛГАРИ, тези, които ни подкрепят във всеки акт, всяка дейност, влизат в обувките ни, крачат до рамото ни! И най-хубавото от всичко е, че сме в едно измерение с тях, говорим на един език и заедно се борим.

Затова НИ има и ще продължаваме да се борим с Триглавата ламя докато дишаме! И ще ни има и след нас дори!

Пък думите на Уста Кольо Фичето да довършат вместо мен:

„Аз „Сполай!” сега няма да ви река. Ще ви го рекат децата ви един ден! Че тя тая работа за тях е – да знаят корените си! Че корен нямаш ли, плод не връзваш! И аз така – кавото можах, направих! Мостове градих, дето да събират човек с човека. И манастири, дето да го събират с Бога! И чешми, дето утоляват жаждата на тялото и храмове, че да утолява жаждата си и душата. И кули за часовници, че хората все искат да уловят времето, та да си подредят нещата на според него. Ама времето кой може го хвана? Него все го няма. Времето е в туй – да слушаш какво ти казва дървото и да накараш дървото да те слуша и камъка, и пръстта, и водата… Да станеш едно с градежа и да го строиш тъй, че да остане!”

Те така! Направеното от хората остава. Празните души нямат

очи да го видят, за тях е късно, дано го познаят децата им!