Преди да замина, не съм си и представяла дори живот извън България. Имахме роднини в Германия. Виждахме се с тях веднъж годишно, идваха си всяко лято. И всяка година сякаш се запознавахме отново… Не можех да си представя такъв живот за себе си тогава. Не вярвах,че бих могла само веднъж годишно да посещавам дома, близките и всичко, с което бях свикнала и обичах. Какво говоря? Та аз дори на екскурзия в чужбина не бях ходила!
И ето ме, днес вече имам две родини. Чувствам едната - като родна майка, другата – като мащеха. Мащеха, която се погрижи за мен в дни, когато родната майка не можеше. И съвсем отговорно, че даже и смело, бих казала, че обичам и двете. Без да съм се опитвала целенасочено, успях да се приспособя и намерих начин да живея в един дуализъм без особен проблем. Адаптацията ми премина относително безболезнено, защото съм приспособим човек и всячески се опитвам да си създам душевно удобство. Получава ми се и тогава се получи. Има един класически емиграционен модел - всеки човек преминава няколко фази на адаптация. Те са неизбежни. Но трябва да успееш да ги преодолееш. Най-тежка е фазата на „отрицанието“, в която човек инстинктивно отхвърля почти всичко свързано с новата му среда. Храната не му харесва, хуморът е „глупав“, хората са „тъпаци“ и т.н. Най-тъжно е, когато тази фаза продължи с години, тъй като човек практически се превръща в изолиран „социален инвалид“. Срещам толкова много хора, които просто отказват да научат езика (и аз самата все още се “инатя“ за езика), да възприемат местната култура и да се впишат в обществото. Отказват да се интегрират. Затварят се в един тесен и удобен етнически кръг, в една микро България и не излизат от нея. Това много ограничава възможностите им в живота и донякъде обезсмисля решението им да емигрират. По-страшна обаче ми се струва другата страна на фазата на отрицанието, която понякога се среща и във форма на отричане от всичко българско. Според мен, ако не обичаш страната си и не си признателен на мястото, което те е формирало като човек, нещо не е наред с теб. Вярно е, че светът се глобализира и границите стават все по-невидими. Малко или повече всички сме вече граждани на света. Но средата, в която си прекарал първите седем години от живота си, става завинаги част от тебе, независимо дали го признаваш, или не. Човек може да избяга на хиляди километри от нея, но това няма да му помогне да избяга от себе си. Всичко, което съм като човек, като характер и като способности, дължа на България. Иначе носталгията и патриотизмът са различни по дифиниция понятия, но не и взаимоизключващи се. Трябва да обичаш едно място, за да изпитваш носталгия по него.
Вероятно всеки заминаващ от България, тръгва с идеята да вземе каквото може от чужбината и да се върне. Всеки си казва, че е дошъл за няколко месеца, или за година, две… спроред нуждите, които са го мотивирали. Причините са различни – да изплатиш ипотека, да посъбереш за къща, да изучиш децата… да попътуваш, да използваш всяка възможност за усъвършенстване и да прибереш себе си и всичко, което си научил, обратно в България. Но обикновено става така, че започнеш ли работа, времето неусетно лети. Емиграцията е драстично решение, в което често има много драма. Всеки път, когато човек откъсне корените си и започне живота си отначало, се случват безброй непредвидени неща и екстремни ситуации. А носталгията и патриотизма те връхлитат неминуемо. Думата „патриотизъм“ е много сложно понятие и когато трябва да я употребявам, го правя с известно колебание.
Погледнато на това философски, всеки човек е малко или повече емигрант. Притежаваме една вътрешна нагласа да се затваряме, да правим свои малки “държави”, където и да се намираме, и да допускаме вътре само хората, на които сме „издали разрешително“. Трябва да се борим със себе си, за да отворим съзнанието си към новото и непознатото.
Когато си ходим през лятото (не задължително всяко лято) минаваме като вятър през отделените дни за там. Роднини, купони, приятели, пътувания... Този вихър ни поглъща, но му се отдаваме без никаква съпротива. Така е по-добре. Така няма време за мисли. Няма време за интроспекция. Винаги обаче ми се случва нещо странно преди да потеглим обратно за Испания. Една празнина се появява в мен незнайно как и откъде. Не знам защо, но винаги знам, че е неизбежно и че ще мине време, преди отново да съм същата…
Малко е нужно на човек, за да е щастлив: здраве, добри родители, здраво семейство, верни приятели. Да работи това, което обича да прави… Какво е нужно повече? Трябва да умеем да се радваме на всеки един ден от живота си, защото те са преброени. Ако всеки един човек на земята можеше да има всичко това, то живота би бил много по-различен. Никога не знаем какво ни очаква. Някога не знаех, че ще живея в чужбина. И сега не знам докога. Ако имах възможност да надникна в бъдещето, предполагам щях да го направя със затворени очи, защото не искам да знам големите отговори наготово, без да съм го преживяла. Най-хубавото нещо на бъдещето е неговата неизвестност. Единственото нещо, което очаквам от него е да продължава да ме изненадва.
Неотдавна открих блога на Иво Иванов/Канзас, емигрант, чиито статии чета с голямо удоволствие, почти на един дъх, защото са много човешки, много истински. Дадох си сметка, че съм го чела преди години, затова не ми беше трудно да го "преоткрия". Четейки историите на Иво, много лесно човек открива себе си... Обичам да използвам за него израза "Толкова човечен, че граничи с нечовешкото..." Предадох моите интроспекции с неговите думи. :) Преди много години прочетох в едно интервю с него, не помня вече дори къде, но Иво го запомних. Запомних думите му, които много точно изразяваха истинската същност на емигрантския “модел”, най-много ме впечатлиха тези:
"Връщам се в родината, за да заредя батериите си от ...невероятните си родители, да видя приятелите си и да посетя сърцето си, което съм изоставил на аерогара София"
И с тях ще завърша. Той определено ме кара да се замисля за живота си и за моята същност. Писаниците ми остават недовършени, затова пък остава възможността да бъдат обсъдени. Kакво искам кажа ли? Вероятно когато разбера самата аз, ще го споделя. :)))
N.L.G.
